Mi chiamo Valentina e sono italiana. Sono lombarda d’origine poiché ho trascorso i primi vent’anni della mia vita nella provincia di Bergamo, ma triestina d’adozione perché ho trascorso lì i successivi diciassette anni. Ora vivo a Sofia da quasi sei mesi.

Il mio interesse per la Bulgaria è nato nel lontano 2004 quando, durante un corso estivo nei Paesi Bassi, ho conosciuto un gruppetto di ragazze bulgare con cui ho legato molto bene. Soltanto tre mesi dopo questo interesse è diventato un amore grazie a un corso di lingua bulgara che, per un curioso gioco del destino, è stato attivato nella mia Università. Terminato il corso, nell’estate del 2005 sono partita per la volta di Veliko Tarnovo per frequentare un corso estivo di tre settimane. Ero davvero desiderosa di poter mettere in pratica ciò che avevo imparato e di conoscere questo affascinante Paese che mi incuriosiva sempre di più. Durante questa breve permanenza a Veliko Tarnovo ho avuto un vero e proprio colpo di fulmine per la Bulgaria: ho subito percepito qualcosa di antico e magico in questo Paese, nella sua cultura ricca e millenaria, nella sua lingua così difficile per me, ma così affascinante… Vedevo qualcosa di molto familiare in quest’area geografica così diversa dai miei luoghi d’origine, ma allo stesso tempo così vicina. Purtroppo, una volta terminato questo corso estivo, non ho più avuto modo di coltivare lo studio della lingua e della cultura bulgara: ho concluso l’Università e ho praticato le lingue in cui mi sono laureata, l’inglese e l’olandese, dimenticando quasi totalmente ciò che avevo imparato in quest’anno di studio.

Tuttavia, come dice un verso di una famosa canzone di Antonello Venditti: “Certi amori non finiscono, fanno dei giri immensi e poi ritornano”, ed è ciò che è successo a me per quanto riguarda il mio rapporto con la Bulgaria. Diversi anni dopo la laurea, ho conseguito un Master in “Didattica e promozione della lingua e della cultura italiana per stranieri” e ho subito iniziato a cercare lavoro come insegnante di italiano letteralmente in mezzo mondo. Purtroppo però la ricerca si è rivelata più ardua di quanto pensassi. Ho inviato oltre 100 curricula in diversi mesi, ricevendo risposte entusiaste da parte di molte scuole che apprezzavano molto la mia esperienza e la mia motivazione; ciononostante non ero riuscita a ricevere una proposta di lavoro che mi soddisfacesse. Stavo davvero iniziando a perdere le speranze, fino al giorno in cui ho inviato la mia candidatura alla Scuola di italiano Dolce Stilnovo di Sofia. Memore della mia bellissima esperienza in Bulgaria, ho desiderato molto che la mia candidatura andasse a buon fine e questo mio desiderio è stato esaudito: pochi mesi dopo sono partita per Sofia e qui ho ritrovato la stessa atmosfera e gli stessi aspetti che mi hanno fatta innamorare della Bulgaria tredici anni prima.

Dicono che, dopo un primo entusiasmo iniziale, durante una permanenza all’estero sia fisiologico subire uno “shock culturale”. Ebbene, dopo quasi sei mesi io questo shock non l’ho ancora avuto. È vero che ci sono molte cose qui parecchio diverse rispetto ai miei luoghi d’origine, nonché atteggiamenti che faccio un po’ fatica a capire, come il fastidio che molti negozianti bulgari provano nel doverti dare il resto. A tal proposito, mi è addirittura capitato di litigare con una cassiera in un supermercato o di essere stata mandata via da un negozio senza poter avere il caffè che desideravo semplicemente perché non avevano il resto da darmi. Tuttavia, vedo tutto questo come parte del gioco, come episodi che danno un colore particolare alla mia nuova vita qui. Naturalmente a volte ho nostalgia di Bergamo e Trieste, ma qui non mi sento così lontana da casa come, in realtà, geograficamente lo sono. Mi sembra bellissimo il fatto che, pur conoscendo pochissimo la lingua locale, io riesca a capirmi con le persone qui. Rimango affascinata su come Sofia, pur nella sua apparente durezza, sia una città calda e accogliente, nonostante sembri che non lo voglia dare a vedere.

 

Sono davvero curiosa di vedere come evolverà la mia vita qui e cosa questo Paese avrà in serbo per me nel tempo a venire.

Казвам се Валентина и съм италианка. По произход съм от Ломбардия и прекарах първите 20 години от живота си в провинция Бергамо, а след това, за още 17 години, „ме осинови“ град Триест. Сега, вече шест месеца, живея в София.

Моят интерес  към България се роди през далечната 2004-та година, по време на летен курс в Холандия. Там се запознах с група момичета от България, с които много се харесахме. Само три месеца по-късно този интерес към България се превърна в любов, когато по щастливо и неочаквано стечение на обстоятелствата,  в моя университет бе обявен курс по български език. След като завърших курса, през 2005-та година отидох във Велико Търново на летен езиков курс за 3 седмици. Нямах търпение да започна да практикувам това, което бях научила по време на курса по български и да опозная тази очарователна страна, която ми ставаше все по-любопитна. Това, което ми се случи по време на краткия ми престой във Велико Търново, беше ни повече ни по-малко любов от пръв поглед. Веднага усетих нещо древно и магично в тази страна, в нейната богата, хилядолетна история и в езика й – толкова труден за мен, но в същото време, толкова любопитен. Виждах нещо много познато на тази географска ширина, толкова далечна от моето родно място, и същевременно – толкова близка. За съжаление, след края на този курс, нямаше как да продължа да култивирам знанията си по българския език и култура. Завърших университета и продължих да използвам езиците, който учих по време на следването – английски и холандски, забравяйки почти всичко, което бях научила през тази една година, посветена на българския.

И все пак, както се пее в една известна песен на Антонело Вендити,  „ Някои любовни истории не свършват – правят една огромна обиколка и пак се връщат“, и точно това се случи с мен и моята връзка с България. Години след като се дипломирах от  университета завърших и специализирана магистратура за преподаване на италиански на чужденци „ Дидактика и разпространение на италиански език и култура за чужденци“. Веднага започнах да си търся работа като учител по италиански буквално навсякъде по света. За мое разочарование, намирането на добра позиция беше много по-трудно отколкото очаквах. Изпратих повече от 100 CV-та в различни страни и получих много ентусиазирани отговори от много училища, които бяха изключително позитивни по отношение на моя опит и мотивация, но задоволително предложение за работа все не идваше.  Вече тъкмо  започвах да се отчайвам, когато един ден изпратих автобиография в училището по италиански език Долче Стилново в София. Заради прекрасния спомен, който имах от тази страна, се молех кандидатурата ми да бъде приета добре и това мое желание се сбъдна! Броени месеци по-късно вече пътувах за София и тук намерих същата атмосфера и същите аспекти, които ме бяха накарали да се влюбя в страната преди цели 13 години.

Казват, че след първоначалния ентусиазъм от смяната на страната, е нормално да се мине през „културен шок“. Може би е така, но след 6 месеца тук аз все още не съм почувствала такъв шок. Вярно е, че много неща са различни от тези в Италия, не разбирам поведението на някои български продавачи и нежеланието им да върнат ресто, например. Случвало ми се е дори да се карам с касиера в един супермаркет или да ме изгонят от кафене, без да ми дадат кафето, което което бях поискала само защото те нямаха да ми върнат ресто. Но гледам на тези неща като на част от играта, случки, които дават определен привкус на новия ми живот тук. Разбира се, понякога чувствам носталгия към Бергамо  и Триест, но не се чувствам толкова далеч от вкъщи, колкото съм в действителност географски. Продължава да ме очарова София, която въпреки привидната си твърдост, е един топъл и гостоприемен град, въпреки, че сякаш не иска да го покаже.

Очаквам с нетърпение и любопитство да видя как ще развие животът ми тук и какви изненади ме чакат в тази страна.