Аз идвам от Романя – южната част на областта Емилия-Романя, гледаща към Адриатическо море. Израснал съм основно във Форли (FC). Затова ще ви разкажа за традициите на моя регион… но трябва да направим една важна уговорка: Романя не е Емилия 🙂
Днес Емилия и Романя са административно обединени и в голяма степен споделят език, култура, търговия и комуникационни пътища – като Виа Емилия, железниците и магистралите. В миналото обаче не е било толкова просто. Виа Емилия е съществувала, но преминаването на територията е било затруднено от реки на север, долини и планини на юг. Освен това разбойници и въоръжени сблъсъци между съперничещи си кралства са правели общностите много затворени и предпазливи.
Това, което днес виждаме като красив хълмист пейзаж, някога е било сурова гора без пътища, а това, което днес ни изглежда като замък, готов за снимки по залез за Инстаграм, в миналото е било военно съоръжение – свидетелство за непрекъснатите войни между близки градове и общности.
Затова исторически Емилия и Романя са били по-далечни една от друга, отколкото днес си представяме. И това оказва влияние върху начина, по който днес се празнува Коледа на едното и на другото място.
Достатъчно е да се отдалечите само няколко километра към долините около Форли, за да откриете обичаи, които времето не е успяло да заличи. В първото селище, което ще срещнете, тръгвайки от Форли – Тера дел Соле, заедно с Кастрокаро (или Модилиана, ако се тръгне от Фаенца), се празнува една много древна традиция: O Zòc ed Nadèl (на местния диалект означава „коледен пън“).
Zòc ed Nadèl е голям дървен пън, който гори на площада повече от 10 дни – от 24 декември, Бъдни вечер, до 6 януари, деня на Богоявление. Всяка вечер местните хора се събират около огъня, обикновено от дъб, и прекарват вечерта или дори цялата нощ до изгрев слънце, разговаряйки, хапвайки месо на скара или полента и пиейки хубаво vin brulé – горещо вино, ароматизирано с канела, портокал, карамфил и понякога индийско орехче. Пънът се подновява, а огънят гори непрекъснато.
Богоявление е много важен празник в моя район, макар че днес често се свързва най-вече с популярния образ на Бефаната. Първоначално обаче той е символизирал идването на Христос на света.
Така на 6 януари се празнува Паскуела, наричана още Пасха-Богоявление. Групи певци, с дълги наметала и черни шапки, типични за селската традиция, обикалят от къща на къща и пеят народни песни. Пеенето им е съпроводено от свърня с разнообразни инструменти – китари, акордеони, тъпани и други, които, честно казано, не винаги се съчетават добре. Но това не е проблем – целта е да се пее силно, да се вдига шум.
Сред инструментите се откроява един особен „цигулков“ инструмент без струни, който издава ритмичен, „дървен“ звук. Лъкът му, украсен със звънчета и метални пластини, задава ритъма и приканва хората да подскачат и да танцуват.
В тези обичаи се преплитат християнски традиции с древни езически вярвания – анимистични и призивни. Песните призовават късмета и молят старите и новите божества, включително Света Богородица, да благословят семействата, които посещават.
Певците носят благословия от къща на къща и получават в замяна дар – според древен обичай, който може да донесе късмет или нещастие.
Днес тази традиция оцелява най-вече в малките градчета и по селата или благодарение на групи ентусиасти, но вече не е голям обичай, който да обхваща цялата общност.
Населението на Романя вече не е еднородно – то е пъстро и фрагментирано.
Достатъчно е да се помисли за романйолския език, който вече не се говори от около две поколения, освен в малките селища по хълмовете или в няколко семейства, които го пазят.
Затова, за да се видят тези традиции, човек трябва да ги търси. Те са живи, но са заспали зимен сън.
В крайна сметка – който търси, намира.
Коледната кухня на Романя е бедна и селска. Главните герои са пасателите, капелетите в бульон от капун, пиадината – безквасен хляб, който съпровожда печено месо и семпли ястия – и сабадòн, груби сладкиши, пълнени с кестени и сгъстено гроздово мъст.
Срещат се и тестени печива, приготвени със свинска кръв, смесена с кестеново брашно, наречени милиачо. В някои къщи преди десертите се яде полента с бакалао.
Накратко… пиадина, кестени, кръв, консервирана риба и царевично брашно разказват историята на една кухня, родена от бедността и подхранена с много въображение.
А личен спомен, който свързвам с Коледа? Това е моментът, в който разбрах, че Дядо Коледа не съществува. При нас децата получават подаръци както на 25-ти декември, така и на 6-ти януари. Моето семейство не беше религиозно, но аз очаквах с огромно вълнение подаръка от Бефаната.
Една сутрин на 6-ти януари се събудих рано и хукнах към хола, за да видя изненадата.
Нямаше нищо – родителите ми бяха забравили. Малко по-късно майка ми каза: „Да отидем да купим подарък“, и тогава разбрах, че Бефаната не съществува.
Попитах я за Дядо Коледа, а тя, смутена, не знаеше какво да отговори. Аз се разплаках малко, осъзнавайки, че онзи красив свят е бил просто фантазия, създадена от възрастните за децата.
Може би затова свързвам дълбоко романйолската Коледа с друга традиция – много по-конкретна и устойчива от детските фантазии: яслата (презепе). Не всички семейства я правят, но много – да. Тя е по-характерна за Южна Италия, отколкото за Севера, но съществува и при нас.
Яслите могат да се излагат и по площади, но мисля, че една от най-красивите обществени ясли в Италия е тази в Чезенатико – естествено, в Романя – където Рождеството е представено върху традиционни лодки в канала на адриатическия град.
Домашните романйолски ясли са по-прости и по-малко зрелищни от тези на южните семейства, но въпреки това семействата се събират, за да подредят пещерата, светлините, пастирите, вола и магарето, Дева Мария, Йосиф и Младенеца. Това е малък домашен театър, който предава разказа за раждането на Христос и ценностите на християнските корени на местната общност.
Моето пожелание за следващите години е тези традиции – християнски или езически – да не изчезнат напълно.
Градската Коледа вече е еднаква и предсказуема. Но в Романя, ако човек излезе от големите центрове и навлезе в селата, хълмовете и долините на Апенините или в мъгливите равнинни села, открива, че малките, по-консервативни общности все още с гордост пазят древните си обичаи и дори възраждат изгубени традиции. Сигурен съм, че в моя район съществуват традиции, които дори аз самият още не познавам – и нямам търпение да ги открия.
Марио разказва за Коледата в своя регион - Емилия-Романя
Io vengo dalla Romagna, la parte meridionale della regione Emilia-Romagna affacciata sul mare Adriatico. Sono cresciuto principalmente a Forlì (FC). Per questo vi parlerò delle tradizioni della mia regione… ma dobbiamo fare una doverosa premessa: la Romagna non è l’Emilia :)
Oggi l’Emilia e la Romagna sono unite amministrativamente e condividono in larga misura lingua, cultura, commercio e vie di comunicazione: come la via Emilia, le ferrovie, le autostrade. In passato però non era così semplice. La via Emilia esisteva già, ma il territorio era ostacolato da fiumi a nord, valli e montagne a sud. In più banditi e scontri armati tra regni rivali, rendevano le comunità molto chiuse e protettive.
Ciò che oggi vediamo come un bel paesaggio collinare un tempo era un’aspra foresta senza strade e quello che oggi ci appare come un castello instagrammabile da fotografare al tramonto, un tempo era un edificio militare, a testimonianza delle continue guerre tra città e civiltà vicine.Per questo, storicamente, l’Emilia e la Romagna sono state più distanti di quanto oggi percepiamo. Il che ha un impatto su come si celebra oggi il natale in un posto o nell’altro.
Ora va anche detto che nei grandi centri urbani queste differenze non si notano più. Il Natale in città è assolutamente standardizzato: panettone, albero di Natale, luci e modelli culturali sono uniformi, in tutta Italia se non in tutto il mondo occidentale, per merito della stampa, della televisione e dei social che li hanno resi popolari unendoci nello spirito natalizio delle pubblicità Coca-Cola.
Ma se si vuole vedere qualcosa di autentico, di originale, di “romagnolo vero”, allora non andate in Emilia, restate in Romagna e vi consiglio di spostarvi dalle città verso gli Appennini.
Andate in collina!
Basta fare pochi chilometri verso le valli forlivesi per trovare usanze che resistono nel tempo. Nel primo paese che si incontra partendo da Forlì, Terra del Sole, insieme a Castrocaro (o Modigliana partendo da Faenza) si celebra una tradizione antichissima: o Zoc ed Nadel (in lingua regionale significa “ceppo di natale”).
Lo Zoc ed Nadél, è un grande ceppo di legno che brucia in piazza per settimane, dal 24 dicembre, che è la vigilia di Natale, fino al 6 gennaio, giorno dell’Epifania. Ogni sera le persone del posto si riuniscono attorno al fuoco del ceppo, solitamente quercia, e trascorrono la serata o tutta la notte fino all’alba chiacchierando, mangiando carne alla griglia o polenta e bevendo del buon Vin Brulè, un vino caldo insaporito con cannella, arancia, chiodi di garofano, e talvolta noce moscata. Il ceppo viene rinnovato e il focolare arde costantemente.
L’Epifania è molto sentita nella mia zona, anche se oggi è spesso associata alla figura più popolare della Befana, in origine rappresentava la venuta al mondo di Cristo.
Così il 6 gennaio si celebra la Pasquella detta anche Pasqua-Epifania. Gruppi di cantori, avvolti in mantelli e cappelli neri tipici della tradizione contadina, si muovono di casa in casa, intonando melodie popolari. Il loro canto viene accompagnato da un variegato gruppo di strumenti fatto di chitarre, organetti, tamburi e altri che a dirla tutta non sono sempre ben intonati e accordati tra loro. Al contrario, si vuole cantare forte, fare rumore, e qui tra gli strumenti in scena si distingue un particolare violino senza corde che produce un suono ritmico e "legnoso". Il suo archetto, adornato da sonagli e piattini, scandisce il ritmo invitando a ballare saltellando.
In queste manifestazioni si fondono tradizioni religiose con antiche credenze pagane, di natura animistica e propiziatoria. I canti invocano la buona sorte e chiedono alle divinità, antiche e nuove, inclusa Santa Maria, di benedire le famiglie visitate.
I cantori portano un augurio di casa in casa e ricevono in cambio un dono, secondo un’antica usanza che può portare fortuna o sfortuna.
Oggi questa tradizione sopravvive soprattutto nei borghi e nelle campagne o grazie a gruppi di appassionati, ma non si tratta più di una usanza comune che coinvolge l’intera comunità. Anzi, la popolazione romagnola ormai non è uniforme, è variegata e frammentata. Basti pensare alla lingua romagnola che non si parla più da circa due generazioni, se non nelle colline o nelle poche famiglie che ci tengono… quindi per vedere queste tradizioni, bisogna cercarle. Sono vive, ma sopite. Ad ogni modo, chi cerca trova.
La cucina romagnola del Natale è povera e contadina. I protagonisti sono i passatelli; i cappelletti in brodo di cappone; la piadina, cioè un pane non lievitato che accompagna arrosti e pietanze semplici; e i sabadòn, vale a dire dolci rustici ripieni di castagne e mosto cotto.
Si possono trovare torte a base di sangue di maiale mescolato alla farina di castagne chiamate migliaccio.Prima dei dessert in alcune case si mangia polenta e baccalà. Insomma… piadina, castagne, sangue, pesce conservato e farina di mais raccontano la storia di una cucina ingegnosa, nata dalla povertà.
Un ricordo personale che associo al Natale è il momento in cui ho scoperto che Babbo Natale non esiste. Da noi i bambini ricevono regali sia il 25 dicembre sia il 6 gennaio. La mia famiglia non era religiosa, ma io attendevo con entusiasmo il regalo della Befana.
Una mattina del 6 gennaio mi svegliai presto e corsi in salotto a vedere la sorpresa. Non c’era nulla: i miei se ne erano dimenticati. Poco dopo mia madre disse “andiamo a comprare un regalo”, e capii che la Befana non esisteva. Le chiesi di Babbo Natale, e lei, imbarazzata, non seppe cosa rispondere. Io scoppiai un po’ a piangere, rendendomi conto che quel mondo così bello era solo una fantasia costruita dagli adulti per i bambini.
Forse è anche per questo che associo profondamente il Natale romagnolo a un’altra tradizione, molto più concreta e più stabile delle fantasie infantili: il presepe. Non tutte le famiglie lo fanno, ma molte sì. E’ più tipico al sud Italia che al nord, ma anche da noi esiste questa tradizione.I presepi possono essere esposti anche nelle piazze, ma credo che uno dei presepi pubblici più belli d’Italia sia quello di Cesenatico, in Romagna naturalmente, dove la natività è rappresentata su barche tradizionali nel canale della cittadina adriatica.
I presepi romagnoli in casa sono più semplici e meno scenografici di quelli delle famiglie meridionali, ma le nostre famiglie si riuniscono comunque per sistemare la grotta, le luci, i pastori, il bue e l’asinello, la Madonna, Giuseppe e il Bambino. È un piccolo teatro domestico che trasmette il racconto della nascita di Cristo e i valori delle radici cristiane della comunità locale.
Il mio augurio per i prossimi anni è che queste tradizioni cristiane, o pagane che siano, non vadano perdute del tutto. Il Natale urbano è ormai uniforme e prevedibile. Ma in Romagna, se si esce dai grandi centri e si entra nei borghi, nelle colline e nelle valli degli Appennini, o nei paesi della campagna nebbiosa della bassa pianura, si scopre che le piccole comunità più conservatrici custodiscono ancora con orgoglio le loro antiche usanze e ne scoprono anche di perdute, facendole rivivere. Sono certo che nella mia zona esistono tradizioni che ancora io stesso non conosco e non vedo l’ora di scoprirle.
