Следвай мечтите си. Живей. Смело! Ти знаеш какъв живот искаш.
Каква е цената, когато наистина живееш различно? Каква е цената, когато живееш като всички останали?
Ще ти разкажем историята на Марио – един ренесансов италианец в съвременна България. Ще видим една възможна версия на живота. Приключението, което би могъл да бъде, ако си позволим да живеем в търсене на това, което обичаме най-много. За Марио - красотата, във всичките й превъплъщения. „Най-щастлив съм, когато съзерцавам красота. Нищо не съблазнява нас, хората, повече от красотата“.
Марио е архитект, музикант и – да, преподавател в Долче Стилново. Животът му е шевица, изтъкана от музика, изкуство, перформънс и принос към околните - едновременно пъстър и строго организиран. „В трудни времена моят най-добър приятел е организационният тефтер. Зачерквам всичко маловажно и се фокусирам само върху нещата, които ще ми помогнат да постигна целите си. Така знам каква територия трябва да обходя, а тефтерът е моята карта. Аз имам нужда от карти.“
Но да започнем отначало...
Италианецът, който не обичаше да играе футбол
Не случайно животът на Марио е толкова пъстър днес – от малък плува в мултикултурни води.
„Първите шест години от живота си прекарах между Равена, Казабланка и Дубай. Майка ми казва,че като малък съм можел да говоря арабски, различавал съм акцентите и музикалните стилове. На 6 години се върнах в Италия, защото беше задължително да ме запишат там в първи клас. Днес почти нямам спомен нито от арабския, нито от тези времена“.
За Марио връщането в родната Италия е било „принудителното“ и не особено щастливо. „Съучениците ми вече се познаваха от по-отдавна и се бяха оформили на групички. Играеха футбол в един отбор. Аз бях изключен. Не ми беше лесно, а моят начин за справяне беше да се затворя в себе си и да развия креативните си умения. Така се зароди любовта ми към рисуването. Другите деца и съучениците ми предпочитаха игрите, в които да тичаш бързо беше най-важно. Аз бях бавен. Затова предпочитах да се занимавам сам.“
Като малък искал да стане художник, затова родителите му го записват в художествено училище. Влечението му към красотата по-късно прераства в любов към архитектурата - логичен избор за човек с неговите заложби.
„Учителят в началното училище ни казваше, че нашето поколение в Италия със сигурност ще живее по-добър живот от този на родителите ми. Когато растях през 90-тте по всичко изглеждаше, че този учител щеше да се окаже прав. Животът щеше да е все по-лесен, а държавата щеше да се погрижи за всичко. Да се пенсионираш на 40 беше реалност през 80-тте и 90-тте.“
Очакванията на младите италианци след 2000-та се променят напълно. „Днес никой учител не може да каже подобно нещо. Никой от нас не може да е сигурен, че изобщо някога ще успее да се пенсионира в Италия.“ А какви са позитивните промени в Италия днес? „Инфраструктурата е много по-добра, Италия е по-космополитна, населението е по-разнообразно етнически.“
„Имам прекрасни спомени от толкова много красиви места в Италия. Нямам едно любимо място, или ако имам, то е колата ми. На път се чувствам най-„вкъщи“, мога да шофирам с часове без да се уморя“. Така че пътят е любимото място на Марио, а прозорците на колата са „най-доброто широкоекранно изживяване“. Какво го изненадва най-много в България? Любовта на българите към природата. „В химна на всички останали държави се пее за война. В Българския – за планината и реките…“
Каскет и усмивка
Марио е в орбитата на Долче Стилново от няколко години. Този симпатичен млад мъж прекрачи прага на училището ни за пръв път през 2019-та. Каскет и усмивка. Идваше със задачата да овладее българския от 0 (или почти), до перфектен (или почти), за има-няма 6 месеца. Веднага го припознахме като свой. Марио имаше и опит като преподавател, невероятни познания за италианската музика и изкуство, беше страхотен събеседник и беше влюбен в България. Нямаше как да го изпуснем! Още тогава му предложихме да стане част от екипа.
И го изпуснахме. Защото човекът си имаше друга мисия – да научи български възможно най-бързо и да се премести в Пловдив, за да следва в музикалната академия там. С други думи – беше дошъл за друго и беше за малко.
Но всъщност как стана така, че този италианец се озова в България, за да учи... акордеон? Ето как:
Балкански ритми
Още на 20 годишна възраст Марио се запалва по балканската музика (но не Горан Брегович, той е „прекалено комерсиален“). През годините многократно пътува до Румъния. През 2015-та случайно чува за кукерите. Интересът го гложди и така година по-късно се озовава на кукерския фестивал в Перник. Хоп! и България му става още по-любопитна.
Минава още една година и Марио решава да попътува за месец из България с раница. Опознава я (България). Посещавайки Пловдив, научава, че Пловдивската академия има добра програма за изучаване на акордеон (човекът е фен на фолклора). Още тогава започва да прави планове да се запише. После му се отваря възможност да участва в европейска доброволческа програма като преподавател. По-конкретно - на деца в неравностойно положение. Дестинацията ОТНОВО е България (Сливен), а периодът– 10 месеца.
След този опит Марио приема намека на съдбата и решението е взето – премества се „окончателно“ в България, за да се отдаде на музикалните си интереси. Първата му работа е да научи български,за да го приемат в пловдивската академия наравно с българите. Така в историятавлизаме ние, Долче Стилново.
Част от плана?
Не. Но както казахме, още щом прекрачи прага на Долче, харесахме каскета, харесахме усмивката и харесахме човека. А щом разбрахме, че има опит като преподавател, веднага се опитахме да го анексираме. Всичко беше ясно - съдбата го беше изпратила. Щеше да пасне идеално към екипа ни, нали точно такъв човек търсехме.Това, че ни дойде на крак, потвърждаваше, че мястото му е при нас.
И той ни отряза. Планът му беше да учи, а не да работи, а посоката беше Пловдив, а не София (как сме придиряли за дреболии като локациите преди пандемията).
Ето списък на случайностите, които трябваше да се случат, за да стане Марио част от екипа ни:
1) Да се запали по балканската музика на 20
2) Да попадне на кукерски фестивал в Перник и не само да хареса това, което вижда, ами да се влюби.
3) Да дойде да преподава за 10 месеца в Сливен
4) Да реши да учи акордеон в Пловдив и да реши, че за това му трябва отличен български
5) Да избере Долче Стилново за целта (Честно казано - странно! Долче може да е популярно за италиански, но кой италианец знае, че преподаваме български? Никой!)
6) Да го поканим да стане част от екипа ни.
7) Да изпием една студена вода.
8) Да гопоканим (просто така), да изнесе концерт за нашите курсисти с неговия итало-балкански състав, който смесва италиански с балкански ритми
9) След въпросния концерт, музикантите да решат да се почерпят в традиционна българскамехана
10) Там нашият италианец да се срещне случайно акордеониста Добромир Митев, сегашния му учител
11) В резултат от случайната среща, Марио да реши да промени курса и да остане да следва в Националната Музикална Академия в София
12) Да започне работа в колцентър, която му позволява да се издържа, докато учи музика
13) Пандемията да ни хване всички за гърлото и да ни накара да разберем в какво си струва да наливаме енергия, и в какво – не (давайки повод за много разводи, сватби и феномена „ Голямото напускане“).
14) Марио да се разведе с предишната си работа и да реши да се отдаде изцяло на двете неща, които наистина му носят удовлетворение: музиката и приносът към околните (преподаването при нас).
Всички тези случайни неща наистина трябваше да се случат, само и само, за да излезем прави накрая – Марио идеално пасна на екипа ни. Който впрочем е пълен с прекрасни, големи и цветни личности като него. Започваме с Федерика – малкото-голямо, безстрашно момиче; Киара – италианската машина, идеал за съвременна жена, която не прави компромис с принципите си; Чинция с хладен интелект и топло сърце, която може всичко; Валентина – момичето, което просто ти се иска да познаваш и още, и още… Възхищаваме им се и се гордеем, че Долче се превърна в контейнера и формата, в която тези млади хора вливат енергията и сърцата си. Привилегия е, че те са тези, чрез които ще ти помогнем да опознаеш италианската култура. Те направиха последните години ... ако не приятни, то поне поносими.
Поуката?
Кой знае защо нещата се подреждат, както се подреждат… Последните две години бяха и са безкрайно трудни за всички. Много неща се промениха, много неща не са такива, каквито сме искали, а други се скапаха веднъж и завинаги, и нищо няма да ги оправи (познай кои, едното започва с „б“…). Но има хора като Марио, които дори в тези гадни времена търсят и намират нещата, за които си струва, нещата, които ни носят радост и нещата, които правим за радост на другите. Артистите, музикантите, майките, хората отдадени на по-голямата кауза…Те знаят. Истината е, че животътс кауза е много по-смилаем в трудни времена.
Нашата кауза е да те запознаем с италианската култура чрез срещата с хора като Марио. Искаш ли да го опознаеш по-добре? Запиши се на курспо италиански с Долче Стилново.
А преди да го направиш, ето един съвет от Марио за тези, които сега започват да учат италиански:
„Българите са невероятно талантливи за изучаване на чужди езици, този талант рядко се среща в други страни. Всяко извинение е добро извинение, за да започнеш да учиш италиански, защото новият език те стимулира по нов начин.(А когато започнеш да учиш), фокусирай се върху това да те разбират, а не да бъдеш перфектен. Перфектният изказ ще дойде... след време и след много практика."
Интересно ли ти беше да научиш за Марио? Ако искаш да знаеш повече за нас и нашите преподаватели, виж серията интервюта за една минута „7 преподаватели споделят“ в блога ни.
